В обществената памет 1996 година се свързва преди всичко с първата голяма дупка, в която пропада демократизираща се България. Финансов колапс, рязко обезценяване на лева, политическа несигурност, „деликатен“ имидж на страната в международен план.
Много трудно може да се предположи, че в тази клокочеща от противопоставяния и ежедневно заливана от лоши новини държава се случва и нещо позитивно, градивно и духовно.
Един ден – през същата тази 1996 година, шефът на Инвестиционен фонд „Развитие“ КДА, Александър Александров, се среща с известния писател и общественик Александър Томов. Поводът е предложението на Томов „Развитие“ да откупи и издаде новия му роман „Новобогаташи“. Писателят има ярко и силно перо, както и смелостта на публицист, който обича да разкрива детайли от грозното и брутално ново време в България.
Покрай Томов Александров се среща и разговаря с писатели и ерудити като Любен Дилов-баща, Атанас Свиленов, Владимир Зарев. От известно време шефът на „Развитие“ е на кръстопът, обмисляйки дали да не направи издателство, или по друг начин да „контактува“ и подкрепя литературата. От дума на дума обаче стига до решението, че ще създаде конкурс. Форматът му, предложен от писателската компания, е за роман и то – непубликуван. Това си беше „котка в чувал“, разказва Александров, „но аз обичам рисковете, както и да правя неща, които другите не могат“, изтъква той.
На 17 декември 1996 година, в софийския ресторант „Максим“, е премиерата на романа „Новобогаташи“, а в разпространената за събитието покана присъства и кратък текст, който информира, че „Развитие“ ще обяви конкурс за нов непубликуван роман.
Това поставя началото. Атанас Свиленов се нагърбва да сформира жури, тъй като още тогава организаторите са убедени, че лицето и авторитетът на конкурса ще е преди всичко неговото жури. Философия, която остава водеща през предстоящите дълги години живот на конкурса.
А първото жури е наистина емблематично. Свиленов успява да убеди самата Блага Димитрова да стане негов член. Блага се съгласява, а останалите са самият Свиленов, литературоведът Георги Цанков и журналистът Начо Халачев. Търси се обаче председател на журито – авторитет, който да обединява и да мотивира. Сформиращото се жури открива своя председател в лицето на проф. Тончо Жечев – фигура в науката и културата ни, която не се нуждае от коментар или представяне. Той оглавява журито, с което организаторите на всеки един конкурс биха били спокойни за неговия авторитет, обективност и мотивация.
1997 година започва революционно в България. Отчаянието и гневът на хората водят до драматични месеци, които историците сигурно ще определят като вододел в новата ни история. Всяка криза обаче все някога свършва, бунтовете отшумяват и освобождават място на нормалния живот. А той има нужда както от хляб, така и от духовност и красота.
97-ма е годината на първия конкурс „Развитие“. При журито постъпват над 100 ръкописа, които биват прилежно и дисциплинирано изчетени и обсъдени от петимата членове. Регламентът сочи, че конкурсът дава една Голяма награда, която се изразява в плакет и издаване на ръкописа. След дълги дискусии журито стига до извода, че няма ръкопис, който ярко да се отличава от останалите и да заслужи по този начин победата. Селектирани са няколко текста, които са много добри и равностойни. Затова – и предвид големия брой постъпили ръкописи, проф. Жечев предлага на Александров да бъдат дадени четири специални награди, като се издадат и четирите романа.
Един от основните мотиви, с които шефът на „Развитие“ основава конкурса, е да се помага на българската литература и да се популяризират родните автори. Затова той с готовност приема предложението, защото така четири нови български заглавия ще се появят на книжния ни пазар. А авторите не са случайни и времето ще докаже това. Четирите специални награди са – „Кръстовден“ на Иван Робанов, „Синеокият слепец“ на Димитър Бочев, „В студената ти сянка, лейди“ на Здравка Евтимова и „Поп Богомил и съвършенството на страха“ на Владимир Зарев.
Оформлението на изданията е сходно, така че визиите на новите романи следват една логика. Но по-важното е друго – началото е поставено и „Развитие“ е готово да продължи по пътя на този конкурс. Отзвукът и оценките са добри. Особено една от тях. На голямата Блага Димитрова, която в края на „премиерната“ за конкурса 97-ма подарява на Александров своя книга с посвещение. Сред редовете му се чете: „С уважение и възхищение от благородното дело на „Развитие“.
Подобно отношение и оценка от едно от явленията в националната ни литература и култура не се нуждае от коментар. Това означава, че конкурсът „Развитие“ е на правилната пътека и пътешествието трябва да продължи.
