В началото на 2012 година една трудна за изписване и произнасяне дума навлиза в речника ни и става обект на по-сериозно обществено говорене – „деинституционализация“. Не са чак толкова много фундаменталните проблеми, решени в страната в годините на прехода. Това е една от причините разработената “Визия за деинституционализация на децата в България” да изпъкне и привлече по-сериозно внимание. На практика идеята е да бъдат закрити всички домове за деца в страната и да се създаде мрежа от услуги за деца и семейства, а бъдещето показва, че най-често децата биват премествани в Центрове за настаняване от семеен тип.
Социалните работници и експертите коментират, че този процес цели промяна на философията за грижите за децата с акцент върху превенция на рисковете, ранна интервенция, подкрепа на семействата и осигуряване на семейна или близка до семейната среда.
През 2012 година това са само теории, същинският процес започва 2-3 години по-късно. Той ще продължи дълго време, но става повод за нелекия дебат как обществото ни се грижи за една особено ранима и чувствителна група деца – болните, изоставените, без семейства и дом.
Говорейки за това обаче, почти винаги се усеща един деликатен и не особено християнски тип поведение, светоусещане, дори инстинкт за самосъхранение – по-далеч от тежкото, тъжното, трудното, грозното. Сякаш ежедневието зад стените на тези домове е в различна координатна система от собственото ни и двете нямат нито една пресечна точка. Сякаш обемът състрадание, което всеки носи у себе си е лимитиран и не достига за тези деца. Е, има и други хора. Те искат да правят добрини и за тях помощта за децата в домове е най-естественият и логичен акт на милосърдие.
Подобна е философията и разбирането за „чистата благотворителност“ на главния мениджър Корпорация „Развитие“ Александър Александров. В края на 90-те години на миналия век той се свързва с фондация „Св. Никола“, която работи с домове за деца в София и има информация кой дом какви нужди има. Така големи количества дрехи, бельо, храна, книги тръгват към въпросните институции, един от които е Домът за деца, лишени от родителски грижи в Горна Баня. Заедно с това хората от „Развитие“ правят още една голяма и много важна стъпка, често оказваща се по-ценна от материалните дарения – те ходят лично в домовете, срещат се с децата, играят с тях, разнообразяват затворения им и еднообразен ден.
За Корпорацията, която през годините има постоянна благотворителна, дарителска и меценатска програма, подпомагането на домовете за деца се превръща в мисия. Александров решава да „излезе“ от София, обръща поглед към родния си град Стара Загора и съдбата го отвежда в Дома за деца с умствена изостаналост в село Петрово.
За домове като този с пълна сила важи заключението, че за някои неща не може да се разкаже, те трябва да се видят и опознаят. Те оцеляват превръщайки мъката в сила, а отчаянието в оптимизъм. Работещите там ежедневно извършват тих и невидим героизъм, подчинили част от живота си на тези, които имат може би най-голяма нужда от помощ, подкрепа и внимание – болните, изоставени деца. Изненадващо или не – оказва се, че домът е осигурен с всичко необходимо. „Имаме си всичко, само не и заплати“, шегуват се тъжно възпитателите там. Все пак „Развитие“ помага – купува перална машина, Александров организира празненства за децата – или поне за тези, които са в състояние да участват в тях. И отново феноменът общуване се проявява с пълна сила, питомците на дома посрещат гостите с огромна, естествена и неподправена детска радост, с енергия за игра и докосване до непознатия човек, идващ от външния свят.
Следват няколко години, в които малчуганите от дома пътуват през летните ваканции до почивната база на „Развитие“ в Кранево. Гостуват на Корпорацията и в София, като обикалят детски увеселителни атракции. За тях това са двойни празници, защото дори самото пътуване е събитие и незабравима емоция.
Домът в Петрово вече не съществува. През 2015 година децата са преместени в Центрове за настаняване от семеен тип. Остават спомените за добрите дела, провокирани от желанието да помогнеш. Остава възхищението към всеотдайността на хората, които години наред, с цената на лишения и в изолация, са работили, за да направят живота на децата по-лек, по-истински, по-нормален.
Домове има и днес. В Стара Загора са „Българка“ и „Мария Терезия“. Но те са другият свят, обратната страна на монетата. Приветливи и уютни, само по едно си приличат – деца без шанс за родителска грижа. И тук възпитателите и директорите правят всичко по силите си, за да подготвят възпитаниците си за живота след дома.
„Развитие“ помага и там. За „Мария Терезия“ е купена тенис маса, за „Българка“ – храни и лакомства. И внимание – преди всичко. Срещи, тържества, усмивки. Директорът Латинка Петрова иска питомците на „Мария Терезия“ да са активни, креативни, работливи. Децата изработват коледни играчки, а Александров ги кани в „Развитие“, където те ги продават на служителите в офисите. Купуват си всички, красивите предмети свършват бързо. Децата са горди и доволни с първите спечелени с честен труд пари. Животът е пред тях и подобни уроци са безценни.
След години главният мениджър на „Развитие“ ще основе движение, което подтиква децата да правят добри дела и да учат на това и свои връстници. И най-вероятно идеята се корени именно от срещите му в домовете – Горна Баня, Петрово, Българка, Мария Терезия, във Велинград и София. Защото благотворителността не може да бъде еднократен акт, това е постоянно състояние на съзнанието, духа и преди всичко сърцето – добрини се правят със сърце, то те кара и да даваш, и да увличаш хората около теб. Казват, че е лесно – веднъж дарил, чувството на радост и удовлетворение остава завинаги.
