Има събития, които преобръщат живота на цели семейства, на техните близки и приятели. Веднъж за добро, но друг път съдбата решава трагичното да се изпречи в нечий живот.
Не много често обаче отзвукът стига до цялото общество, превръща го в разбушувало се море, изкарва напред неща, крили се сякаш до момента – далеч от хорските очи и от шанса някой да помогне.
В един слънчев ден на 5 август 2007 година двукратният световен шампион по фигурно пързаляне Максим Стависки кара огромния си Хамър по пътя Приморско – Бургас. Мощният джип му е подарък от държавата за безпрецедентната втора титла за България, която той и партньорката му в живота и на леда – Албена Денкова, печелят на световното в Япония.
В района на Ропотамо руснакът взима с несъобразена скорост един от опасните завои, добре познат на тези, които често карат по въпросния път. „Хамър“-ът излиза от своето платно, навлиза в насрещното, където следва зверски челен удар в идващата Хонда. Шофьорът на японското возило няма никакъв шанс – Петър Петров от Сливен загива на място. По-късно тези, които са видяли смачкания автомобил ще се чудят как въобще другите трима пътници са оцелели. За един от тях обаче сблъсъкът също е фатален.
Мануела Горсова от Велико Търново само месец по-късно ще навърши 18 години, вълнува се от идващия последен клас в училище и абитуриентския бал догодина. Уви, Мануела няма да чуе нито училищния звънец, нито ще облече балната рокля. А тя е прелестно момиче и сигурно щеше да е сред красавиците на бала.
При ужасния удар на крайморския път Мануела губи съзнание, дишането й спира за известно време, което води до необратими увреди на мозъка й, останал дълго време без кислород. Момичето изпада в така наречената „будна кома“ – термин не особено адекватен и правилен, но използван често от средите извън медицинските.
Случилото се става сензационната водеща новина за всички медии в България. И то за дълго време. Подобни катастрофи, уви, са всекидневие, но звездният статут на Стависки прави от този ужасен инцидент национална новина, която не слиза от първите страници.
Трагедията обаче има и друго измерение. Като че ли за първи път обществеността се сблъсква с понятието „будна кома“ и в следващите месеци и години научава колко много деца са в това състояние – повечето в домашна обстановка, без шанс да получат адекватна медицинска помощ. Животът на техните семейства е обречен да минава под знака на изтощителните грижи за своите синове и дъщери. Психологическите и материални лишения са огромни.
За всичко това се заговаря след 5 август 2007 година. Когато един човек започва неистово да се бори за живота на своето дете и за справедливостта. Бащата на Мануела – Красимир Горсов, работи в Банско, когато идва вестта, преобърнала завинаги живота му. Красимир започва битка на два фронта – в съдебната зала и в лекарския кабинет. Процесът срещу Стависки е в светлината на всички медийни прожектори. Фактът, че е карал след употреба на алкохол, прави делото още по-остро и сензационно.
В същото време лекарите се борят за живота на Мануела – първо в Бургас, а след това и във ВМА. Макар и съсипан от мъка, Красимир Горсов не се крие от медиите. Говори и за Стависки, и за състоянието на дъщеря си. Бавно и постепенно хората започват да различават и разбират все по-ясно очертаващите се тъжни и тежки подробности за „будната кома“.
Някъде по това време с Красимир се свързва главният мениджър на „Развитие“, Александър Александров. Журналист от една от медиите, притежавани от Александров, води Горсов в „Развитие“. За да се постави началото на една дълга съвместна работа. В името и на Мануела, и на другите деца в нейното състояние, чиито истории започват да се появяват с ужасяваща прогресия.
Мануела има шанса – колкото и нелепо да звучи, да получи възможно най-доброто лечение. Това става възможно благодарение на един благодетел – бизнесменът Петър Христов. При него работи дядото на момичето, когото Христов уважава дълбоко. Затова предприемачът отсича – ще дам толкова пари, колкото са необходими за лечението. В същото време в България се разгръща небивала кампания за набиране на средства за Мануела. Отдавна се знае, че хората са състрадателни, но в случая те са готови да помогнат – и заради невинното красиво дете, но и като акт на съпричастност към обикновения човек, пострадал „в сблъсък“ със звездата, богатия, известния.
Александров е сред големите фенове на Албена и Максим. Той издава книга за тях, кани ги в офиса на „Развитие“, награждава ги. Но трагедията на Горсови го трогва дълбоко. И най-вече той е потресен от безизходицата, в която се намират десетки семейства, чиито деца са жертви на инциденти на пътя и бавно гаснат в „будна кома“.
Той е наясно, че Мануела получава най-доброто, благодарение помощта на Христов. Затова предлага на баща й да започнат кампания за подпомагане на други страдащи деца. Това се улеснява и от факта, че Красимир Горсов се превръща в нещо като флагман – пример за подражание за останалите родители в същата ситуация. Те започват да контактуват с него в търсене на помощ и съвети – медицински, юридически, чисто човешки и житейски. Красимир не връща никого, заедно с Александров се срещат с хората, шефът на „Развитие“ търси начини да оказва помощ – купува специални легла, които облекчават ежедневието на страдащите деца, помага и финансово.
Междувременно Мануела заминава за Израел – в една от най-добрите клиники в света, в които се лекуват хора с нейната диагноза – повод у нас да се заговори за тези грижи и методи на лечение. Александров е убеден, че това е пътят и в България също трябва да се изгради подобен център.
Това трябва да се превърне в кауза и той предлага на Горсов и Петър Христов създаването на фондация, която да представлява и подпомага семействата на деца, а и на възрастни в „будна кома“.
Заедно с Христов дават пресконференция, на която обявяват идеята си за създаването на фондация „Ангели в беда“. Присъстват много медии и десетки семейства на пострадали деца. Двамата бизнесмени ще осигурят всичко за учредяването на сдружението, а то ще бъде ръководено от самите родители, които ще си изберат Управителен съвет. То трябва да търси средства, да лобира пред институциите, да прави кампании, информиращи обществеността за хората в „будна кома“. По същото време обаче избухва паралелен огромен скандал. Журналистическо разследване с псевдоморални подбуди обвинява Горсов, че пропилява на хазарт парите, събрани за Мануела от благотворителните кампании в страната. Новината е шокираща. Твърденията – докато Мануела и майка й са в Израел, бащата ходи в столично казино и харчи парите на детето си. Уви, в случая е без значение, че след няколко години съдебни решения на всички инстанции ще оправдаят и оневинят Горсов. Клеветата на някои журналисти, търсещи великата си сензация, нанася тежък удар на бъдещите дарителски кампании у нас. Хората са обезверени, че парите им наистина отиват там, където трябва. Съмнението се прокрадва при всеки зов за помощ. Разбира се, времето ще излекува и това, но са пропилени ценни и важни години.
Александров обаче се заема да „излекува“ Горсов от ситуацията, в която е попаднал. Охулен, обвинен, отблъснат отвсякъде и в същото време терзаещ се за дъщеря си, той има нужда от подкрепа, от това някой да му вярва. Шефът на „Развитие“ разбира голямата драма и вика Красимир на работа във фондацията, която ръководи – „Развитие 21“. Бащата на Мануела трябва да започне да прави списъци на деца в „будна кома“, да се свърже с родителите им, да подготвя реалната дейност на „Ангели в беда“.
В това начинание всички трябва да са силни, защото освен своята мъка, се налага да поемат, разберат и почувстват и чуждата. До този момент те са се справяли сами, всеки както може. Бистра от Димитровград, примерно, прави и невъзможното, за да осигури на сина си Наско, който над 10 години е в „будна кома“, средства за трансплантиране на стволови клетки.
Може би тук се корени и причината, поради която фондация „Ангели в беда“ не успява да заработи, както трябва.
Просто мъката е много голяма. Хората не могат да надмогнат личната трагедия и нещастие, за да започнат да работят и да се грижат и за другите, пък дори и това да е начинът да помогнат и на себе си. И кой би ги винил…
Уви, невинаги една благородна и добра идея успява да се реализира. Но по-важното е, че макар и неосъществена, тя показва пътя, по който трябва да се върви. Показва и това, че има хора състрадателни, готови да помагат и да превърнат в своя кауза намаляването мъката на другия.
Понякога и това е достатъчно.